Жана Моро е родена на 23 януари 1928 година в Париж, видна фигура във френското кино и една от водещите актриси на театъра „Комеди Франсез“.

Дебютира като актриса в киното с филма „Последна любов“ (1949), а като режисьор е известна с филма „Девойката“ (1979).

Първият филм, който режисира, е „Светлина“ (1976), а общият брой на филмите, в които участва, е над 115.

Въпреки че най-голямата популярност на актрисата е през 60-те години, тя продължава да се снима почти до самия край на живота си – почива на 87.

Носителка е на „Сезар“ за най-добра актриса, както и на БАФТА и на награда от филмовия фестивал в Кан.

Има и няколко награди за цялостна кариера.

Нейната майка била английска балерина с изяви и на сцената на „Фоли Бержер“, която прекъснала артистичната си кариера по настоявяне на своя съпруг – собственик на малък хотел в Париж.

Като малка Жана също мечтаела да стане балерина като майка си, но впоследствие се увлича по театъра и въпреки изричната забрана на баща си започва тайно да посещава курсове по актьорско майсторство.

После продължава образованието си в отдела за драматично изкуство към Консерваторията в Париж и едва 19-годишна участва в Авиньонския театрален фестивал.

ИГРАЕ В ТЕАТЪР „КОМЕДИ ФРАНСЕЗ“

Сценичният ѝ дебют се оказва толкова успешен, че девойката моментално получава покана от „Комеди Франсез“ и скоро става най-младата актриса в трупата на легендарния театър през неговата 300-годишна история.

На неговата сцена Жана Моро дебютира в спектакъл по Тургенев и само след два сезона се превръща в знаменитост.

За четири години работа в „Комеди Франсез“ младата актриса успява да се превъплъти в повечето значими роли от класическия репертоар.

Пред нея се открива перспективата на бляскава сценична кариера, но Жана Моро внезапно решава да се премести в националния Народен театър на прочутия Жан Вилар, за да може да играе редом с Жерар Филип.

Именно този неин сънародник и американската актриса Бет Дейвис са нейни кумири в актьорската професия и до днес.

ОМЪЖВА СЕ ЕДВА 20-ГОДИШНА

за Жан-Луи Ришар (актьор и режисьор) и година по-късно ражда син – Жером.

От 1948-а до 1954-а Жана Моро участва в близо 30 спектакъла на сцените на различни френски театри. И макар че дебютира също и в киното още през 1949-та с филма „Последна любов“ (Dernier amour), истинско признание като киноактриса получава едва десет години по-късно.

Киното, естествено, не остава безразлично към нейната красота и талант, но му е нужно известно време преди да приеме нетипичната и прекалено самостоятелната Моро.

През първото десетилетие на своята екранна кариера тя се появява в 17 филма, в които дори се случва да партнира на звезди като Жан Габен и Жан Маре. Но от филмите с нейно участие през целия този период се откроява само криминалният шедьовър на Жак Бекер „Не пипай плячката“ (Touchez pas au grisbi, 1954) с Жан Габен в главната роля.
Към края на 50-те години сериозната, самобитна, мълчалива, невъзмутима и загадъчно красива актриса привлича вниманието на младите режисьори от надигащата се „Нова вълна“ във френското кино.

Един от тях (Луи Мал) я кани за главната роля в дебютния си игрален филм „Асансьор за ешафода“ (Ascenseur pour l’échafaud, 1958), а още същата година я снима и в „Любовниците“ (Les amants, 1958).

ИЗГРЯВА НА НЕБОСКЛОНА НА ФРЕНСКОТО КИНО

благодарение на участието си именно в тези две новаторски творби, послужили като трамплин в кариерата ѝ на киноактриса. Впоследствие играе в други ярки и самобитни филми, като „400-те удара“ на Франсоа Трюфо, „Опасни връзки“ (Les liaisons dangereuses, 1959) на Роже Вадим и в „Модерато кантабиле“ (Moderato cantabile, 1960) на Питър Брук, за ролята в който е отличена с награда на кинофестивала в Кан през 1960г.

Докато се снима в този филм преживява лично нещастие, свързано с нейния 10-годишен син. Той едва оцелява след катастрофа с кола, шофирана от Жан-Пол Белмондо, който е неин партньор в „Модерато кантабиле“. Жером обаче се оправя и впоследствие се изявява като актьор и художник.

Междувременно Жана Моро продължава да удивява света с превъзходни екранни превъплъщения.

За ролята си на Лидия от „Нощта“ (La notte, 1961) на Микеланджело Антониони е засипана с похвали. Критиците отбелязват, че е успяла да издигне драмата на своята героиня до висотата на антична трагедия.

НАЙ-ЯРКАТА Ѝ РОЛЯ

е в шедьовъра на Франсоа Трюфо „Жул и Жим“ (Jules et Jim, 1962). През 2006 г. тя е включена от сп. Premiere в класацията на 100-те най-велики актьорски изпълнения на всички времена. След „Жул и Жим“ водещите режисьори от цял свят се надпреварват за нейното съгласие да се снима и в техните филми.

Лукино Висконти например ѝ предлага ролята на Надя в „Роко и неговите братя“, но Жана не я приема и така дава възможност на Ани Жирардо да се изяви. След отказите ѝ да участва в „Спартак“, „Абсолвентът“, „Полет над кукувиче гнездо“ и „Пианистката“ е заменена от Джийн Симънс, Ан Банкрофт, Луиз Флетчър и Ани Жирардо. Можем само да гадаем как биха изглеждали тези легендарни филми, ако се бе съгласила да се снима в тях.

Но затова пък играе под режисурата на други знаменити майстори на киното като Джоузеф Лоузи („Ева“ и „Г-н Клайн“), Луис Бунюел („Дневникът на една камериерка“), Тони Ричардсън („Госпожицата„), Орсън Уелс („Процесът“ и „Фалстаф“).

Създателят на „Гражданинът Кейн“ бил убеден, че Моро е най-добрата актриса в историята на киното. Именно той я вдъхновява да се пробва и в режисурата. През 1976-та излиза първият от трите ѝ филма като режисьор – „Светлина“ (Lumière). През същата година тя прави и една от най-добрите си роли в американски филм – „Последният магнат“ (The Last Tycoon) на Елия Казан.

В средата на 70-те Жана Моро се превръща в муза и за някои от най-ярките представители на новото поколение френски кинотворци, като Бертран Блие и Андре Тешине, например. Ролята ѝ в скандалния филм на Блие „Валсьорките“ (Les valseuses, 1974) също се нарежда сред нейните най-ярки екранни превъплъщения.

Впоследствие известно време живее в Холивуд, където заедно с писателката Хенриета Елинек подготвя втория си режисьорски проект „L’adolescente“ (1979).

След своето завръщане в Европа подновява кариерата си на театрална актриса и певица, продължавайки паралелно да се появява в запомнящи се роли в някои от късните филми на майстори на киното като Лоузи, Фасбиндер, Антониони.

НЕОТРАЗИМА КАТО ЖЕНА И В ЖИВОТА

Според Райнер Вернер Фасбиндер, който я снима във филма си „Керел„, Жана Моро е абсолютно въплъщение на женствеността. И не е бил далече от истината, защото неотразимостта ѝ

като жена става причина за не един любовен скандал. Така например, тя се развежда с Жан-Луи Ришар, заради увлечението си по Луи Мал, когото обаче заменя много скоро с гръцкия актьор Тодорос Рубанис.

После става съпруга на прочутия американски режисьор Уилям Фридкин, с когото живее в брак от 1977 до 1979 г.

Жана Моро става причина и за шумния развод на Ванеса Редгрейв с големия английски режисьор Тони Ричардсън, който не устоява на чара ѝ, докато я снима във филма си „Госпожица“ (Mademoiselle). Впрочем, звездата чистосърдечно признава, че силата ѝ се крие в неистовото желание непременно да получава това, което иска.

С напредването на времето замества ролите си на сцената и на екрана с други форми на артистична изява – например като водеща на цикъл от телевизионни предавания, посветени на живописта, режисьор на биографичен тв-филм за американската актриса Лилиан Гиш, записи на песни, участие в журита на престижни кинофестивали по целия свят, водене на курсове по драматично изкуство.

Френското правителство я удостоява с най-голямото държавно отличие – Ордена на Почетния легион, а през 1992-ра получава награда „Сезар“ (френският еквивалент на „Оскар“) за изпълнението си във филма „Старата дама, пътешестваща по море“ (La vieille qui marchait dans la mer, 1991). През 1995-а играе с Марчело Мастрояни в един от най-хубавите епизоди на филма „Отвъд облаците“, заснет от тежко болния Микеланджело Антониони с помощта на Вим Вендерс.

През 1997г. Жана Моро получава Европейската филмова награда за цялостен принос в киноизкуството, а през 2003-та ѝ връчват почетна „Златна палма“ на фестивала в Кан. Впрочем тя е единствената актриса, която на два пъти – през 1975-та и през 1995-та година е председател на международното жури на този най-престижен световен кинофорум. През 2001 г. се превъплъщава в образа на писателката Маргьорит Дюрас в биографичния филм „Точно тази любов“ (Cet amour-là), посветен на нейните отношения с 40 години по-млад мъж.

Последната ѝ изява на сцена е в пиесата „Войната на синовете на светлината срещу синовете на мрака“, поставена в театър „Одеон“ в Париж в началото на 2010 г. от прочутия израелски режисьор Амос Гитай.

Жана Моро продължи да се снима активно в киното до преклонна възраст. През 2012 година излязоха два филма с нейно участие „Гебо и сянката“ (O Gebo e a Sombra) на Мануел де Оливейра и „Една естонка в Париж“ (Une Estonienne à Paris) на Илмар Рааг. Последният ѝ филм (Le talent de mes amis) излезе през 2015-а, а две години преди това легендарната актриса се появи – при това в една от главните роли – и в мини-сериала „Le tourbillon de Jeanne“.

Жана Моро почина на 17 юли 2017 г. Но филмите с нейно участие едва ли ще бъдат забравени и то най-вече заради нейното незабравимо присъствие в тях.