През 1934 г. младата актриса на име Фреди Уошингтън смая публиката във филма „Имитация на живота“.

Тя играе Пеола, черно момиче, което се опитва да мине за бяло, за да избегне расизма на епохата – роля, която отразява болезнените реалности за мнозина в Америка.

Изпълнението ѝ беше сурово, нюансирано и незабравимо. Но зад камерата Вашингтон води много реална битка срещу система, която отказва да приеме самоличността си.

Фреди можеше да избере по-лесен път. Мнозина в бранша я призоваха да „мине“ като бяла извън екрана. В противен случай щяха да се отворят врати – водещи роли, големи студия, слава. Но тя отказа.

„Аз съм негър“, каза веднъж гордо тя, – и се гордея с това. „

Холивуд не знаеше какво да прави с чернокожа жена, която изглежда бяла и отказва да се преструва на друго. Затова вместо да почита таланта ѝ, то я отблъсна. Ролите пресъхнаха. Звездата ѝ избледня – не защото ѝ липсват умения, а защото избра достойнството пред маскировката.

Но Уошингтън не спря. Извън екрана тя става активист за гражданските права и съосновател на

Гилдията на негрите актьори в Америка, бореща се за справедливо отношение и представяне на чернокожите артисти във филмите и театъра.

Тя използва платформата, която трябваше, за да повдигне другите, дори когато собствената ѝ кариера беше пожертвана от времето.

Въпреки че тя се появява само в шепа филми, нейното наследство е много по-голямо от автобиографията ѝ.

Фреди Уошингтън помогна за създаването на основите на поколения чернокожи актьори, които тръгнаха след Тя доказа, че понякога най-смелата постъпка в светлината на прожекторите е да откажеш да заглушиш светлината си за нечий друг комфорт.