През март 1964 г., на оживено парти в Лондон, Мариан Фейтфул получава договор за запис, без да изпее нито една нота.
Андрю Луг Олдам, нахалният млад мениджър на Ролинг Стоунс, беше забелязал поразителната Фейтфул — тогава 17-годишна блондинка с рошав бретон, плътни устни и знаещ блясък в големите й очи на сърна — от другия край на стаята.
Когато попита тогавашния й съпруг, художника Джон Дънбар, дали жена му може да пее, Дънбар каза, че предполага, че може. Олдъм повярва на думата му и седмица по-късно той изпрати телеграма на Фейтфул, казвайки й да дойде в Олимпик Студиос за сеанс. С толкова хубаво лице, разсъждаваше той, дали някой наистина ще се интересува какво излиза от устата й?
Чудесно откровената Фейтфул, която почина на 78 години, прекара по-голямата част от живота си, като се подиграваше на този въпрос.
Тя никога не би могла да изиграе ролята, за която Олдъм мечтаеше за нея онзи ден, фантазията на скромната, пенсионираща се инженю — и слава богу.
От една страна, Фейтфул наистина не е проявила собствения си уникален талант като вокалистка до ранните си 30 години, далеч след предполагаемата дата на изтичане на Ingénue.
И когато тя наистина започна да пее песни, които бяха по-съобразени със собствената й чувствителност, като се започне с разяждащия й шедьовър от 1979 г. „Broken English“, годините на злоупотреба с вещества бяха превърнали гласа й в пънко грачене на оцелял.
В крайна сметка, през последните няколко десетилетия от нейната невероятно дълга кариера, тя насочи богатата димност на гласа си в трето действие като вид готическа кабаретна певица, персонализирайки експертни интерпретации на Боб Дилън, Леонард Коен и Ник Кейв, наред с други.
Всичко тогава беше далеч от това, което онези, които се възхищаваха на безмълвната й красота, биха си я представили да звучи през 1964 г., но такава беше подривната сила на Фейтфул. Тя преобърна очакванията на всички видове женски стереотипи – мимолетната тийнейджърска поп звезда; мълчаливата, самоотвергаваща се муза – и позволи на света да изпита дестабилизиращия шок, който настъпва, когато едно красиво лице даде глас на грозни истини.
Само три месеца след като присъства на това парти, през юни 1964 г., Фейтфул има хит сингъл, мрачната отвъд годините си „As Tears Go By“, според повечето сметки първата оригинална песен, написана от Мик Джагър и Кийт Ричардс.
Фейтфул третира мигновения си поп успех като забавна чучулига и вероятно кратка заобиколка преди планираното бъдеще да учи в Оксфорд; тя мъкнеше чанта с класическа британска литература на първото си турне. Но през 1966 г., когато тя и Джагър започват да се срещат, тя постига ниво на бляскава известност, от което би било трудно да се върне към цивилния живот.
И така тя беше натикана в още една стереотипна женска роля, която не можеше да изиграе послушно: музата на рок звездата.
Много хора все още са склонни да мислят за музата като за вдъхновяваща с красотата си, спазването й и безкористността на любовта й – всичко друго, но не и ума си. Но Фейтфул остави по-голям отпечатък върху Джагър, като го изложи на изкуството, литературата и театъра, всички светове, в които тя тогава беше по-потопена от него.
Тя беше тази, която му каза да прочете романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“ за един особено харизматичен Сатана; резултатът беше „Симпатия към дявола“.
Тя запознава Джагър с художници и поети (като нейния приятел Алън Гинсбърг) и го завежда на първия му балет „Изгубеният рай“, чиято кулминация е великият танцьор Рудолф Нуреев, който скача в огромна алена уста. Достатъчно е да се каже, че имаше въздействие.
По-тъмната страна на влиянието на Фейтфул върху Stones идва от нейните експерименти с наркотици, което се проявява в някои от най-разтърсващите мелодии на групата.
През 1969 г., когато Фейтфул предозира повече от 100 хапчета барбитурат и изпада в кома, тя твърди, че първите думи, които каза на Джагър, когато се събуди, бяха „диви коне не можеха да ме отвлекат“. (Митът за произхода на тази песен е дълго обсъждан и вероятно никога няма да бъде уреден със сигурност, но все пак, каква история!)
Ранно преживяване с хероин подтикна Фейтфул да се насочи към писането на песни, когато тя написа повечето от текстовете на „Sister Morphine”, който по-късно се появява в класиката на Stones от 1971 г., „Sticky Fingers”.
Фейтфул записа своя собствена версия на „Sister Morphine“ две години преди групата, но нейният лейбъл я оттегли, смятайки, че съдържанието й е твърде противоречиво за Pretty Face като нея. До 1979 г., когато издава „Broken English“, нравите се променят, както и репутацията на Фейтфул, поради скандали в таблоидите, пристрастяване и период на живот на улицата. Все пак суровостта му притежаваше силата да шокира.
Както тя написа в своите нефилтрирани, изключително ярки мемоари от 1994 г. „Faithfull“, когато дойде в студиото, за да запише вокала за „Why D’Ya Do It“, гневно, натоварено с ругатни парче от поета Хийткот Уилямс, което беше смятан за твърде неприличен, за да бъде пуснат в Австралия до 1988 г., нейната подгряваща група беше забележимо изненадана от начина й с четирибуквени думи. (Те не трябваше да бъдат толкова изненадани; Фейтфул беше първият човек, който каза думата F в голям филм.)
„Не можете да си представите вида на ужаса, който се появи върху тези уж хип, освободени момчета“, тя написа. „Всички те бяха абсолютно ужасени и ужасени. Беше забавно.”
„Broken English“ звучи като съобщение от ръба на подземния свят, изпято от някой, който е зърнал какво е там долу, но по някакъв начин се е върнал на Земята, макар и завинаги променен. Това беше още една от онези неприятни, неподходящи теми, с които Хубавото лице не трябва да се занимава: смъртта.
Но Фейтфул позволи на четките й да преследват ръбовете на нейната музика и да задълбочат гравитацията й като изпълнител.
С годините тя продължи да побеждава потенциално фатални врагове: хепатит, рак на гърдата и най-скоро пристъп на Covid-19, който отново я постави в кома. Табелата на крака на леглото й гласеше „Само палиативни грижи“.
Но тя преобърна очакванията още веднъж, оцеля и скоро се завърна към страстен проект, върху който работеше, албум с говорене на рецитации на класически романтични стихове.
За последен път тя позволи да хвърли поглед към другата страна, за да информира нейното изкуство и безкомпромисния тон на гласа й: „Звуча по-уязвима“, ми каза тя в интервю по това време, отразявайки изпълнението си на Алфред Тенисън „Госпожата на Шалот“, „което е някак хубаво за романтиците“.
Източник: Lindsay Zoladz of The New York Times
