Вчера публикувах във Фейсбук текст със заглавие „ПАМЕТ: 3 МАРТ“.
В него накратко обясних, че на тази дата „трябва да сведем чела пред нашите опълченци и да благодарим на украинците, които през август 1877 г. се сражават редом с тях на връх „Св. Никола“, отбранявайки Шипченския проход в Стара планина.“
Цитирах Иван Вазов, който е съвременник на тези събития и много правилно не споменава за руснаци в одата си „Опълченците на Шипка“.
Обърнах също така внимание, че дори притеклият се на помощ в решителния момент на боя генерал Федир Радецки е украинец. Заваляха лайкове и коментари. Благодаря на всички, които подкрепиха написаното от мен. Но се наложи да обясня с още няколко думи казаното в основния текст.
Обясних, какво са мислили нашите достойни национални герои за империите и конкретно за Руската империя. А са мислили те, че от нея нищо добро не бива да чакаме. Но коментарите продължиха, започнаха и нападките, обидите, внушенията за „хапчетата“, за „образованието“ми и прочие.
Имаше и откровени заплахи. Обясняваха ми какво би ми се случило, ако тая година на 3 март стъпя на Шипка. Направо се канят да ме усмъртят. Лоша работа. Констатирах обаче, че у нас има много прости хора и те главно се представят за русофили. По-скоро са путинофили, което е по-лошо, разбира се. Защото да си путинофил днес означава, че си най-обикновен никаквец. Цялата им пледоария бе насочена към това, че Украйна не е никаква държава, че няма такъв народ, тя няма история и т.н.
Аз имам книга по всички тези въпроси – „Украински записки“ (2018), но тя е от много страници и няма как да бъдат всички те преразказани във Фейсбук. Налага се, който се интересува да я потърси в книжарниците. Ако още я има там, разбира се.
Днес специално на празноглавците путинофили у нас предлагам мнението на първия български посланик в Украинската народна република, известният наш учен проф. Иван Шишманов, най-близък другар на народния ни поет Иван Вазов.
Проф. Шишманов поставя у нас основите на няколко научни дисциплини и е един от основателите на Висшето училище в София, днешният Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Той преподава всеобща литературна и културна история, както и сравнителна литературна история.
Заедно с украинския учен Михайло Драгоманов основават и редактират в периода 1889–1902 г. периодичното списание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, което се превръща в съкровищница на знания за историята, фолклора и културата на българския народ. Редактира и списание „Български преглед“ (1893 – 1900).
През май 1903 г. става министър на народното просвещение. Тогава въвежда модерни европейски образователни стандарти, в класните стаи влизат като учители известни учени и писатели, някои от които са преминали през европейските университети. Променят се методите на преподаване, разширява се хоризонтът на познанието. Безспорни са заслугите му в сферата на читалищната дейност, в съграждането на Народния театър, Музикалната академия, Етнографския музей, Рисувалното училище, Института за слепи, Учителско-лекарския съюз, Археологическото дружество, Българската секция на ПЕН клуба.
Такъв ярък учен изпраща Царство България за наш посланик в Украйна. Журналистите го търсят за интервюта. И ето едно от тях.
На 13 април 1918 г. в интервю за столичния вестник “Камбана“ проф. Шишманов заявява:
„Украйна не е нова държава, както мислят мнозина погрешно. Също като България, Украйна има едно бляскаво историческо и културно минало.“ И откроява важни моменти от една история, която започва от IХ век, като обръща специално внимание, че името Украйна е много старо. То се среща в летописи от ХII и ХIII век и „до днес е общоприето за означение не само на старата Киевска Русь, а и на цялата украинска етнографска област“.
Журналистът обаче му задава въпрос, който и днес някои провокативно задават: каква е разликата между украинци и руснаци? Световноизвестният учен спокойно отговаря:
„В психологическо отношение украинецът се приближава до българина. Той е голям индивидуалист, деятелен е, голям реалист е в живота…Той не познава голямото разнообразие от секти, каквито срещаме в Русия. Неговата умозрителна натура е склонна повече към скептицизъм и критика. Украинецът мъчно се решава, но упорито държи на своето. Украинското „упрямство“ е пословично. На това той дължи и ще дължи в бъдеще още повече своите големи национални успехи. От руснака украинецът се отличава и със своя тънък хумор. Ненапразно Гогол, с рождено име Микола Яновский, е украинец.“
Проф. Шишманов обяснява и характера на украинския език, който се развива от хиляда години, говори и за украинската литература, чиито първи произведения датират от Х век. В началото тя е изпитвала благотворното влияние на българската литература, но връща този си дълг през националното ни Възраждане, когато творци като Тарас Шевченко и Марко Вовчок оказват влияние върху творчеството на Любен Каравелов, Райко Жинзифов и Петко Р. Славейков.
Проф. Иван Шишманов пристига в Украйна воден, както сам споделя, от „горещи симпатии към един народ, който в своето възраждане представя толкова поразителни аналогии с нашия“. Убеден е, че трябва „да се създадат по-трайни, неразривни политико-икономически и културни връзки между България и Украйна“.
Всичко казано от този виден наш учен е вярно. И не е имало навремето, преди 94 години, у нас такива тъпанари, които да спорят с него по тези въпроси. Те се появяват едва след времето на „социалистическия възход“. И оттогава ръсят простотиите си, а днес и путинофилиите си.
Но въпреки тях е важно да знаем, че украинци воюват рамо до рамо с българските опълченци на Шипка. И затова украинското знаме трябва да се вее редом до българското на 3 март на този чутовен връх в нашата история.
А що се отнася до днешната политика и по-конкретно до мръсната руска война срещу Украйна, то нямам и капка съмнение, че агресорите ще бъдат прогонени от свещената украинска земя. И България ще помогне това да се случи.
Русия ще бъде поставена на колене така, както на колене бе поставен, при това със задника нагоре, бившият Съветски съюз. Но тъй като в такава поза дълго не може да се издържа той бързо полегна и сдаде багажа. Няма го вече.
Путин и путинофилите са на път да затрият Русия. Но лично аз няма сълза да пророня. Няма и да празнувам. Просто ще приема реалността така, както приех и изчезването на Съветския съюз.
