Един от паметните дни на България – 27 февруари!

Да не забравяме, че Екзархията е основа на повечето български национални успехи, а можеше да е и на още повече!

На 27 февруари 1870 г. е издаден дългоочакваният ферман за учредяване на Българска екзархия, а на следващия ден великият везир Али паша връчва на смесената българо-гръцка комисия документа. Един от най-важните въпроси, решени чрез фермана, е този за териториалния обхват на Българската църква.

Обозначавайки диоцеза на Екзархията, всъщност султанът признава границите на българската нация. Първоначално в църковния окръг на Екзархията са включени 16 епархии, които представляват по-голямата част от земите, населени преобладаващо с българи. Същият член десети от фермана предвижда и възможност за присъединяване на други области, ако след официално допитване до населението им то пожелае това с мнозинство от две трети. На това основание в началото на 70-те години на ХIХ в. са проведени допитвания в южнотракийските и южномакедонските земи, останали извън Екзархията.

Повечето от православните жители на тези области заявяват желанието си за присъединяване към Българската православна църква, но султанът дава съгласие само за две епархии – Скопска и Охридска, които са включени в Екзархията през 1874 г.

В средата на 70-те години Българската църква управлява духовно 416 000 венчила (семейства) и обединява 18 епархии в Придунавска България, Тракия и Македония: Доростолска и Червенска, Варненска и Преславска, Търновска, Ловешка, Врачанска, Видинска, Нишка, Софийска, Пловдивска, Сливенска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Нишавска, Скопска, Охридска. Екзархията е резултат от общонационално движение – религиозно по форма и политическо по характер.

Учредителното й събрание (Църковно-народният събор от 1871 г.) и приетата от него екзархийска конституция (Устав за управлението на Екзархията 1871 г.) са събития и актове, характеризиращи не толкова специфична религиозна различност и солидарност, колкото национална съобщност и политическа съпричастност към общобългарско национално-държавно бъдеще.

Екзархията подготвя исторически новата българска държавност, тя е своеобразна българска протодържава, при това с модерно устройство и управление, независимо от религиозната си форма. Забележително е например, че делегатите на Църковно-народния събор решават екзархът да не е пожизнен, каквато е практиката в православния свят, а да се избира за срок от четири години, което е по-характерно за държавен глава на република…

Българската екзархия подготви исторически новата българска държавност, тя би могла да се разглежда (макар и условно и при коректното прилагане на един нов термин) като своеобразна българска протодържава. Но така тя можеше и успя да функционира за кратко време, и то само в условията, в които беше създадена, т.е. в Османската империя (1870-1878). . .

проф. Петко Ст. Петков