Ученик от VII клас в ОУ „Петър Бонев“ гр. Перущица спечели второ място в Национален ученически конкурс „Наследник съм на…“, посветен на 110-годишнината от Балканските войни.
„За живота на прапрадядо ми Стоян Йоргов Баръмов“ от Йордан Бориславов Ангелов
Ние, младото поколение, трябва да знаем своите предци и пазим родовата памет. Аз съм праправнук на Стоян Йоргов Баръмов , който пък е дядо на моята баба по бащина линия. Прапрадядо Стоян се ражда в с. Съдийско поле, Новозагорско през 1867 г. Завършва взаимното училище в родното си село. Основно се занимава със земеделие и отглеждане на едър и дребен рогат добитък. По това време този край попада в пределите на Източна Румелия, която е автономна област на Османската империя. Не служи в армията, но по време на Балканските войни е мобилизиран като доброволец, заедно със своите съселяни и тези от околните села. Прапрадядо Стоян участва последователно в трите войни, Първата и Втората Балканска и Първата световна война, без да се прибира при семейството си.
В навечерието на Балканската война през 1912 г. започва обща мобилизация. Тогава населението на България е било 4 432 400 души, повече от Сърбия, Черна гора и Гърция взети заедно. Това поставя началото на Балканския съюз срещу Турция. Народът посреща с ентусиазъм обявяването на войната. Всички запасни войници се втурват към своите войскови части. Най-многобройна е българската армия, приблизително 650 хил. войници, Сърбия разполага с 190 хил., Гърция с 120 хил., а Черна гора с 40 хил. срещу 420 хил. турска армия.
Мобилизиран е бил и моят прапрадядо Стоян Баръмов. От селото заминава близо една рота войници със собствените си волски и биволски впрягове, необходими за обоза. Последният играе важната роля за снабдяването на фронта, превозва храна за войската, фураж за добитъка, санитарни материали за полевите болници и най- важното боеприпаси – снаряди, оръжия и патрони. Това са така наречените „ Чичовци“, доброволци, чиято възраст е над 40 години. Поради незадоволителното оборудване много от войниците се явяват със собствените си дрехи и цървули. Някои чужди мисии даряват голямо количество облекло и обувки, което запазва живота на много войници. Разливът на реките затруднява придвижването на войската. При кървавите битки за Люлебургас и Бунархисар се дават много жертви. От фронта продължават да идват претоварени волски и биволски коли с ранени.
При подготовката на щурма на крепостта Одрин “тих подвиг” извършват и обозните войници „Чичовци“. Талантливият скулптор Иван Лазаров ги увековечава в композиция си “Те победиха ”. Тези каруцари, тези безименни герои, които не знаят ни сън, ни почивка, газят кал до колене, обливат ги студените струи на дъжда, виелицата вие, но те вървят напред . Превземането на Одринската крепост е възложено на Втора българска армия. Щурмът на крепостта започва на 12 срещу 13 март. Артилерийската подготовка е траела четири часа. Щурмовите части се понасят с атака „на нож“. За пръв път се прилага и артилерийският валяк. Огънят се пренася напред и войниците се вдигат в атака. На 13 март турският комендант на крепостта вдига бяло знаме и предава сабята си на главнокомандващия армията български генерал Никола Иванов.
Генералният щаб забранява артилерията да стреля по джамията на Султан Селим lll, българските училища, железопътните линии и медицинските пунктове на Червения кръст. Трябва да се гордеем с хуманното отношение на нашите българи, които оказват медицинска помощ на турски войници и офицери и ги настаняват в български полеви болници. Нашите войници споделят храната си, за да дадат на турските бедни жени и деца.
Прапрадядо Стоян пряко участва във всички тези събития. Най – много обичал да разказва как се спасил от страшната холера, взела повече жертви от самата война. Тази болест се предавала на българските войници от заразените плуващи трупове във водите на река Марица. Дядо Стоян влизал навътре в реката, където тя тече по – бързо и там пиел по- чиста вода. За тази цел той разстилал носната си кърпа върху повърхността на течащата река и така я пречиствал. Когато превозвали храната до окопите на предните бойни линии, което траело около седем до осем дни, хлябът ставал сух и хващал мухъл. Като всеки селски човек дядо Стоян не се гнусял и си хапвал от този хляб. По това време снабдяването на армията с храна не е било достатъчно. Вероятно това го е предпазило от страшната болест, отнела живота на много войници.
Прапрадядо прекарва на фронта и трите войни без да се прибира в родния си дом. След края им в селото се връщат само двама войници и единият от тях е дядо Стоян. Неговият син прадядо Никола Баръмов, баща на моята баба, разказвал, че през лятото на 1918 г. играел на пътя, когато вижда, че един от войниците влиза в техния двор. Тогава е бил на около осем години. След малко майка му, баба Бойка, го извиква и когато той влиза в двора, вижда котел, в който ври вода, а в нея са войнишките дрехи на баща му. До огъня седи на столче едър мъж и го гледа с учудване. Баба Бойка му казва, че това е неговият баща, а пък на дядо Стоян заявява, че това е най – малкият му син. От десет деца остават живи шест, четирима синове и две дъщери. Докато мъжете са на фронта, цялата тежест на войните изнасят на плещите си жените и по – големите деца.
Тези три войни демонстрират героизма на българския народ, който мечтае за националното си единение.
И до днес на централния площад в град Нова Загора стои паметник, посветен на героизма на българите. Той е построен от признателните новозагорци за прослава на героите, паднали във войните 1912–1918 г. Открит е през 1926 г.
По традиция завършващите средното си образование абитуриенти от гимназия „Христо Ботев “ в град Нова Загора се снимат пред този паметник.
Тези спомени са записани от баба ми Божана Николова Баръмова, която е историк, по разкази на нейния баща Никола. Тя написа книга за своя род.Миналото и бъдещето не трябва да се противопоставят.
На снимката: Награждаването на Йордан Ангелов. Той получи грамота и книгата „Българските бойни знамена“ от полковник Карагегов.
