Ето го село Джурково (Лъки, Родопите) Отличници по сплотеност, съзидателност, разбирателство и желание да градят за ОБЩО благо, да си го споделят и ползват често и с кеф!

Така започва разказът на Диана Олегова за Джурково. А какво следва – четете, интересно е:

Днес мен ме запозна с Джурково моя колежка, а аз запознавам вас.

Забравих до колко часа съм на работа… Уж само я попитах „Как върви къщата?“, а тя ме отведе в друго измерение и не ми се тръгваше от него. Слушах, слушах, гледах, гледах и започнах да ѝ се моля – казвам „Галка, това, вашето, хората трябва да го видят обезателно! Да разберат за вас!“ И тя взе, че веднага склони!

В Джурково си има местни, а и такива, новопристигащи, като нея и нейни познати – от наблизо, от други краища на България, също и прибиращи се от чужбина – всякакви хора, всякакви съдби, а еднакъв избор направили. Попаднали под омайната магия на Родопите и заживяли по стръмните ѝ склонове, където птича песен и аромат на бор насищат въздуха. Където градското е някъде отвъд хълмовете, там, в ниското – с едно мигване след един завой и помен не остава от него.

И се включили с радост новите хора в традициите на местните, които пък ги приели с широко отворени обятия и ги поканили да станат част от тази задружност.

В Джурково обичат да се събират. С повод и без повод си правят обединки, вечеринки… Както Иво Сиромахов е написал – „Дневници, нощници“ Та и те така – да се виждат искат хората, да си поприказват, хапнат, пийнат, повеселят.

 Събират средства, материали, уреждат, ремонти, участват в строителства – всичко на лични начала и собствено участие! И няма пререкания – ама защо това са купили, а не онова, защо тоя цвят, а не оня, защо толкова, а не еди що си… НЕ. Такива глупости при тях няма! При тях се гледа право към целта. Виждат я готова още преди да са я предложили. Казват, разбират се и започват да я осъществят кой с каквото може.

Така правят в Джурково… на едни пейки на ливадата се срещат, после възниква шатра, а накрая решават, че ще си построят голям и хубав навес, който да остане и много занапред.

Речено-сторено.

В този навес се събират винаги, когато им се прииска, но най-вече за курбана, който си правят по случай Голяма Богородица. Така се казва и тамошната черква.

За тях е закон всички да присъстват в уреченото време. Цели годишни графици се планират, за да си дойдат хората от чужбина или другаде, тези, които не са си целогодишно там. Но на Богородица са там! Обезателно! Всеки дарява животни, зеленчуци… Готви, чисти, шета, меси, подрежда, посреща. И ето я тяхната най-знакова сбирка, на която не могат да се наситят и се разделят чак призори.

В останалото време какво им идва на ум, това обновяват. Обичат си много черквата и си я боядисват, поддържат, вратата сменили и тн. и тн.

И се радват и си разтоварват в тия дейности и си ги вършат с такова желание и лекота, че сякаш не работят, а са на ваканция

Приятелка на моята колежка се прибира от чужбина и директно се нанася в селото. Гледат различни пилета, имат мераци за каракачански овце, поемат и отварят местния магазин. Дейни до замайване.

Кметицата подпомага всички и всякак и прекрасните им идеи и начинания. Като и самата тя мисли какво още, какво пък от нея, какво от управата може да се прокара там. Обмислят малък етно музей, обмислят туристическо влакче от Лъки до тях. Пък ги предлагат всички тия неща, където трябва и поетапно все по нещо се задвижва.