Бележитите годишнини често не ни дават ясна представа за събитията, които са предизвикали обрат в историята – и културната, и политическата – на един народ.
Тъкмо състоянието на духа на една нация ражда нейната независимост – или обратното – нейната зависимост.
Състоянието на духа обаче се съгражда от невидимата на пръв поглед духовна работа на единици одарени личности.
Така се случва в годините преди и годините непосредствено след българската Независимост.
Годината е 1907-ма, предхождаща най-забележителната – 1908-ма, за Третото българско царство.
Тъкмо с обявяването на Независимостта (22 септември 1908) идат петте златни за България години.
Новото царство е фокус на света; цялата световна преса е тук: в малката държава на Балканите, успяла сама да стигне до акта на независимостта си, да приобщи в последвалите битки нови, откъснати от историята и световните сили (Берлинският конгрес, попарил Сан-Стефанска България с решенията на големите в Европа – Биконсфийл и Бисмарк), нейни земи.
Това е време на възход и утвърждаване, време на ново „пиянство“, но и нови заблуди, чийто резултат ще дойде с Първата световна.
Ала както възходът на държавата е предшестван от мощен интелектуален взрив, така и отрезвяването ще дойде първо с жертвите на онези, които направиха възможен тоя взрив: самоубийството на Димитър Бояджиев (1911), изгнаничеството и смъртта на Пенчо Славейков (1912), остракирането и самоубийството на Яворов (1914), убитият на фронта Дебелянов (1916).
Тия бяха сред най-големите български духове от първото десетилетие на ХХ век, които не просто носиха, но и предадоха на другите онова състояние на духа, наричащо се независимост, тъй че в един върховен миг то да се превърне в духовно състояние на цялата млада българска нация.
Та в тая забележителна 1907-а Димо Кьорчев, още един от големите независими духове на Третото българско царство, публикува знаменитото си есе „Тъгите ни“ (В: Южни цветове, 1907).
То сочи за обект на изкуството не самото изкуство (метафизиката на д-р Кръстев, кръга Мисъл), а силният човек, свръхчовекът.
Ето какво казва Кьорчев, критикът-ницшеанец: „Силният трябва да бъде сам… Като че ли всичко в света живее и расте, за да роди силния, в чието съзнание се загнездват задачите на бъдещите дни… Нашите тъги са пътят към Нирвана и изучаване лекостта на абсолютното освобождение и абсолютната истина.”
През същата 1907-а излизат Славейковите Епически песни, сборно издание от Епически песни (1896) и Блянове (1898), но по-важното: с промемена функция на поета.
В предговора й Пенчо Славейков влиза под кожата на своя литературен двойник, Олаф ван Гелдерн, като пише негов критически портрет. Този стремеж към обективизация на автора под формата на литературна мистификация (паралел може да се направи с писмата на бай Ганьо, които Алеко пише от името на героя до въображаеми и реални лица, след като вече е издал самата книга) е в посока на ницшеанската идея за свръхчовека: в Славейковата трансформация тя е идея за тоталния поет – свръхпоета. Три години по-късно (1910) Пенчо-Славейковият тотален поет-критик е на Острова на блажените, скрит под кожата на избраните от него български поети.
Яворовите Безсъници са издадени в същата 1907-а. В „Нирвана” – та на новоромантика от Мисъл обаче свръхчовекът е измъчван от вътрешното си раздвоение.
Свръхчовекът при Яворов е свръхраздвоен: при това в чисто субективен – вътрешен – план; той е по-скоро Сизиф отколкото Аполон (Ницше).
На следната година (1908) ще излезе Regina mortua на все още неизвестния Теодор Траянов.
И ще се заредят мъртвите и разблудни царкини в един сомнамбулен средвовековен хор на възпоминанието. Романтическото епично писане и мислене е минало.
То е погребано от лиричния фрагмент, кратката лирична форма.
Николай Райнов прави това в прозата, където най-застъпената форма става притчата, легендата (по-късно модифицирана в белетристиката на септемврийци), а свръхчовекът се търси от пустините на източния мистицизъм през библейските топоси до богомилските средни векове.
Погледът задълго ще остане обърнат назад, но не към славното минало, а към едни надвременни херметични пространства на меланхолиите и тъгите ни.
Това е духът, родил Независимостта.
Това е духът, тръгнал у нас от Пенчо-Славейковия (Ницшеанския, макар преводът на Заратустра да е на Мара Белчева, а не на Печно) свръхчовек.
Елегичната меланхолична конвенция е подета от Лилиев, Дебелянов, Трифон Кунев, Емануил Попдимитров.
Античността е загърбена като прекалено сетивна и жизнена. На нейно място идва метафизическото целомъдрие на Средновековието.
Цяла метафорична серия от замъци, рицари и плачущи царкини сменя полята и горите на Вазов, хайдутите и самодивите на Ботев и Каравелов.
Споменът не възбужда действие, а тъкмо обратното: засилва бездействието; той е дълбоко травматичен.
Ако у Каравелов гората мирише на младост, а сенките й са чисто физическо възприятие, у Дебелянов тя е успокоена и застинала в своята непорочна (мъртва) всевечност.
Индивидуализмът на символистите на свой ред стига апогея си.
Само че ако при новоромантиците апогеят роди месианският тип автор (духът на Независимостта) и не доведе изкуството до пълна херметичност, сега това се случи.
Авторът престава да бъде важен за публиката; той става пушечно месо (Дебелянов, Илия Иванов – Черен, Х. Ясенов, Гео Милев) или ненужен, надживял времето си, странник (Траянов, Лилиев, Н. Райнов).
Българската Независимост е породена от идеята за свръхчовека на Ницше, която Пенчо Славейков с по-скоро жреческа, отколкото поетическа, дарба впръсква в целия духовен елит на нацията ни в началото на ХХ век, а последвалите трагически години – след 1913 – са пак резултат от това закъсняло и доведено до състояние на пълна херметичност духовно жречество.
Прочие, ако пиянството на един народ сътвори Съединението, то трезвата дипломация постигна Независимостта.
Другият ни велик и само български празник е 24 май.
