Разказва баба Ана Мишева от Перущица, когато беше на 97 години

По въстанието ние сме живели на мегдана. През оная година са женили четирсет моми. Имало невести с малки деца. Други имало бременни. Били събрани в старата черква.

Какво е било, та нашите решили да ги запазят на сигурно място, като ги закарат към Устина. Тати е бил въстаник, идва при мама и казва: ще вървиш, вика, дето вървят Гичевите жени. Оти и мама била бременна, та и тя да се пази.
Закараха ни в къщата на Насъфовците в Устина, Гичевите от Перущица имали голям достлук с хаджи Насъф. Един от братята е бил търговец и винар, а другият става въстаник. Дядо Кольо бил въстаникът и той тръгнал да съпровожда жените. Млад бил той тогава – младоженец бил и невястата му била трудна. Та като преспали едната нощ, на втората в плевнята се ражда момченце. Кръстили го на свети Георги, та да им помага в спасението. Тоя Георги го помня и аз – той живя много години и все разправяше как се бил родил в плевнята по въстанието.

Като дошъл в Устина пашата с войската и разпитал къде са затворените жени и деца, турците не ги изказали, нарочно ги скрили. Като ги намерил, той наредил на войниците да ги пазят от башибозуците.

Къщата и харманът на Насъфовци са били в един двор. Разправяше мама: дойдат, вика, вечер опръскани с кръв и викали: „В Перущица не остана човяк, всичко изколихме!” Те през деня са ходили и грабили в Перущица, а вечер си спали в къщата.

Навсякъде из Устина имало кървави дрехи. А откъм Перущица се чуваха, вика, топовете и кадеше селото, та чак при нас идеше пушекът.

На разсъмване, вика, ни изброиха и докараха коли да ни товарят. И ни подкараха по дълбокия път към града. Мама седнала така на края на една кола. Държа си детето, вика, и влизаме в Пловдив. И откъде, казва, се взе една була, туркиня, и като ми грабна детето от ръцете и си избяга зад една малка портица. Войникът изтърча – бута, бута, ама портицата се не отваря. Върнал се и казал на мама, че ще ги разтоварят и тогава ще се върнат да търсят детето.

Разтоварили ги в Панаир хан и ето ти войникът иде и пита мама дали си иска рожбата. Пък то първа рожба може ли да се прежали? И тръгнахме, вика, двамината с войника, той забелязал портата и влязохме вътре. А тя, булата, постелила една черджица под крушата и го храни, вика, детето със симид и мляко. И я си искам детето, а тя рече на войника: кога са освободят, ще й го дам. Като писнах, вика мама, като занареждах, и си взех детето. Взех го, ама сетне в Брестовица ми умря горкото от глад. Да не бях си го взела, казва, та поне живичко щеше да е.

И ни пуснаха, вика, от Пловдив, тръгнахме си, ама в Перущица не можахме да се върнем – как да живеем в пепелища? Та отидохме в Брестовица и там каква мъка претеглихме, вика, като ни емнаха ония брестовичани да им жънем нивите – деня и нощя; от други села ни донасяха, вика, каквото могат, а те не щяха да ни погледнат. И ми умря, вика, детенцето, първата рожба. Докато беше жива, мама все викаше: грешна съм, грешна съм – нека си е седяло у булата, щеше да си е живичко, да го знам поне, че е живо.

А пък моят дядо – на баща ми баща му, не щял да бяга кога напада башибозукът, изнесъл си всичкото жито на двора и легнал до него да го пази. Имал си приятел от Тъмраш, достове били; за него мама разправяше: дойде, вика, и каже: „Защо тъчете, булки? Кой жа го носи това?” И тоя приятел бил един от нападателите и добре познавал къщата на дядо. Влязъл, видял житото, па извадил ятагана и заколил дядо, отрязал му главата. Заради пустото жито. Такъв му бил достът от Тъмраш. И като му отрязал главата, отишъл и намерил синовете му: „Кътьоолу, идете да видите баща ви!”

А моят баща рзправяше: избра ни, вика, Петър Бонев четирсет души да посрещаме московците, стигнахме Цалапичкото поле и налягахме в ръжта да се скрием за през деня. Дойде попът цалапички и ни казва: „Момчета, бягайте, че тука циганите дигат чалтик и ще ви изтрепят.” И попът, вика, ни донесе хляб и сирене. И оттам, разказваше баща ми, тръгнахме към Средна гора да дирим въстаници като нас…

И вървели те по кривите пътеки, а ония села горят край тях и никъде не видяли въстаници, нямало надежда и се върнали назад в Перушица. А тя, макар и опожарена, си била родно огнище.